Институционалното отношение към бедността в България: случаят с алтернативната грижа за деца

фотограф Стефан Тодоров

На 17-ти октомври, Световния ден за изкореняване на бедността, сдружение „Лекари на света”, съвместно с Европейската антибедност мрежа – България и Френския културен институт в България, организира в София тематична конференция под мотото „Достойнство за всички на практика“. Български и чуждестранни експерти обсъждаха различните аспекти на бедността и своя опит и препоръки за преодоляване на проблемите с неравенството, социалното изключване, структурната дискриминация и обезвластяването на хората, които живеят в бедност.

Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца откликна на поканата да представи резултатите от своята изследователска работа по темата за връзките между алтернативната грижа за деца в България, работата на системата за закрила и бедността. Предлагаме ви изказването, което Евгения Тонева направи пред аудиторията на конференцията.

Институционалното отношение към бедността в България: случаят с алтернативната грижа за деца

Алтернативата грижа е грижата за детето, която се случва извън неговото семейство. В България тя е пряко следствие от налагането на т.нар. „мерки за закрила извън семейна среда“ по смисъла на Закона за закрила на детето. Такава алтернативна грижа в нашата страна получават около 10 000 деца. Тази цифра варира много леко в последните 10 години. 

От 10 години в Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца изследваме трансформирането на системата за алтернативна грижа в България, която минава под знака на реформата за деинституционализация и свързаните с нея процеси и промени в социалната сфера. Деинституционализацията е процес на закриване на специализираните институции за деца и заместването им със социални услуги за грижа в общността, както и включването на всякакви други механизми за подкрепа на уязвимите семейства, така че да не се стига изобщо до настаняване на деца в грижа. В изследователската си работа Ноу-хау център се стреми не само да събира данни, но и да използва общуването с участниците като интервенция за промяна. Това означава, че изследователите констатират обстоятелства и проблеми заедно с участниците в изследването, но и подкрепят участниците сами да разберат тези феномени и да потърсят решение, което подхожда на техния конкретен контекст.

В името на визуализацията, това представяне започва с една история от нашата изследователска практика. Това е история от проведеното през миналата година трето поредно национално изследване на резултатите и въздействието на процеса на деинституционализация в България.

Историята на 24-годишна жена от малък областен град, която е майка на две деца

Тази история е на 24-годишна жена от малък областен град, която е майка на две деца на 5 и 2 години. Тя е израснала в местния дом за деца, макар че нейните родители живеят в същото населеното място, съвсем наблизо. Тя сподели по време на интервюто, че е живяла в институция, защото родителите не са имали подходящи материални условия да я гледат вкъщи. По-нататък това е една тежка, но и типична история на живота едно момиче в една институция. Още преди да е завършила училище, докато все още живее в дома, тя започва връзка с по-възрастен мъж, бързо забременява и ражда бебе, от което бащата не се интересува. Решена да запази детето си при себе си, тя напуска институцията преждевременно и заживява при свой относително далечен роднина, който склонява да я приеме. Не се връща при родителите си, които по думите ѝ, са лошо настроени към бебето и нея. С родината ѝ живеят бедно, но все пак се справят. Около година след раждането на второто ѝ дете, бащата на младата жена внезапно умира и като единствен роднина тя е принудена да поеме грижите за тежко болната си майка – майката, която никога не се е грижила за нея самата. Разходите в домакинството стават още по-големи, а животът – по-труден. Докато всички участници в тази история все още се опитват да осъзнаят какво им се случва и да се адаптират към новата ситуация, се налага по-малкото дете да бъде прието в болница. Естествено, за болничния престой е задължителен придружител, така че майката е длъжна да остане с него там. Лекарите в болницата намират, че майката е в „неадекватно състояние“. Социални работници на местния Отдел „Закрила на детето“ откликват на подадения сигнал и посещават мястото, където жената живее заедно с децата, болната си майка и своя роднина. „Имаш ли пари да го гледаш това дете?“ питат социалните работници роднината, имайки предвид по-голямото дете, което по това време е вкъщи. Той казва „не“. Детето е настанено още същия ден по спешност в приемна грижа. От изследователския разговор личи, че тази млада жена почти не разбира административните процеси около закрилата на детето, трудно ѝ е, дори невъзможно, да борави с типичния понятиен апарат, включващ думи като „родителски капацитет“, „неглижиране“ и др., които описват нейния случай в социалните доклади по него. Единственото, което тя добре разбира е, че от материалните условия зависи решението дали детето ѝ ще се върне при нея; всеки път само ме питат, казва тя, какви доходи имам.

Въпросът за доходите

Ако въпросът за доходите в тази история имаше друг отговор, най-вероятно тя щеше да бъде съвсем друга история. Но вместо това тя е история за една жена, която е живяла без семейство, а в момента е разделена от детето си против волята си. Този случай изобщо не е изолиран, нито е сбор от различни случаи. От нашата изследователска работа добре знаем, че той е просто репрезентативен за случаите, с които работи системата за закрила на детето в България. В тази система бедността и свързаната с бедността маргинализация са основни причини за разделяне на децата и семействата. Това е една тема, по която много трудно се говори; тема, която почти не се обсъжда спокойно, професионално и смислено публично (защото случаи за настаняване на деца от бедни семейства в алтернативна грижа редовно присъстват в медиите), както и в институционалния дебат.

Аргументът, който представям, е следният. Принципното разбиране, водещото допускане, с което работи системата за закрила на детето в такива случаи, е, че решението за раздяла на едно дете от неговото семейство е акт на спасяването на това дете от бедността и маргинализацията, в които семейството живее и в които то би пораснало онеправдано и в потенциален риск, ако не би било спасено чрез настаняването му в някаква друга форма на грижа. Очевидно е тогава, че мярката за закрила е изцяло насочена към положението на детето, за което се приема, че лесно може да бъде подобрено, докато за родителите (които остават извън обхвата на това своеобразно спасителско действие) се приема, че малко или нищо не може да се направи; те са такива, които не подлежат на спасяване. В този смисъл, за родителите раздялата с децата се оказва някакъв вид налагане на институционално наказание за тежката житейска ситуация, в която се намират. Те така я и преживяват, както знаем от разговорите си с тях, макар че невинаги се съпротивляват или оценяват тази тежка раздяла като несправедливост. Може би това прави тежестта още по-голяма – съзнанието, че именно това заслужаваш.

Тревогата, че в крайна сметка децата им ще бъдат взети

Защо наказание? Всеки професионалист, който работи с уязвими семейства знае, че те живеят с тревогата, че в крайна сметка децата им ще бъдат взети и настанени някъде в грижа. Тоест, те живеят един вид под заплаха, че това ще се случи в момента, в който предприемат някаква погрешна стъпка; когато „се подхлъзнат“. Тази погрешна стъпка може да се случи от дълбоко неразбиране какво представлява риск за едно малко дете, но може да е и просто защото трудни обстоятелства поставят хората в условия, в които те не могат да предприемат правилна стъпка, както в случая с историята, която представих. Ние сега виждаме, че всъщност в основата на раздялата с детето в случая с жената, за която става дума, е просто шокът от поредицата от изключително болезнени събития, които са се случили в нейния живот – любовна раздяла, грижа за малки деца (които често боледуват, знаете), смъртта на единия родител, и отговорността, която е трябвало да поеме за грижата за другия, с когото е в проблемни отношения. Всичко това се случва в контекста на бедността, в която участниците в тази история живеят, което се оказва обстоятелството от ключово значение при решението за раздялата на детето и майката. (Впрочем, интересен ракурс тук е приоритизирането на грижата за възрастния човек пред грижата за детето – социалната система оставя болния родител на грижите на младата жена, която явно няма средства, а малкото дете отива другаде, където ще му бъде по-добре, в разрез с базисния принцип при оценяване на най-добрия интерес на детето, че най-благоприятната среда за развитие за него е семейната и то има право на родителите си!) 

За тази заплаха, под която бедните семейства живеят, може да се твърди, че е неоснователна, че е въпрос на някакво субективно усещане, но всъщност тя често се експлицира чрез институционални действия. Напр., в хода на същото това изследване разбрахме за практики, при които групи, състоящи се от общински служители, полицейски служители и служители на отделите за закрила на детето, в рамките на организирани „акции“ посещават места, където бедни семейства са се самонастанили в опасни сгради или живеят в незаконни постройки. Това, което разбрахме, че е цел на тези посещения, е семействата да се изнесат от тези постройки. Семействата биват предупреждавани там и в момента, че в противен случай, може да им бъдат отнети децата. 

Защо темата за раздялата заради бедност е сякаш „забранена“

Нека се върнем две крачки назад към това защо темата за раздялата заради бедност е сякаш „забранена“ или да кажем – неприемлива е. Първата и основна причина, поради която не се говори открито за това, че работата на системата за закрила на детето и на социалните услуги е в огромната си част работа с бедността е, че чисто нормативно бедността не може да е причина за настаняване в алтернативна грижа на деца. Нашето законодателство в това отношение е в съответствие с Конвенцията за закрила на детето и Насоките за алтернативни грижи за деца на ООН. Да бъде така е принципно правилно, защото това международно и национално законодателство се основава на експертното разбиране, че семейната среда дава най-добрите възможности за развитие на детето. От родителите си детето получава именно привързаността и сигурността, от които един човек се нуждае в ранна детска възраст, за да може да се развива пълноценно. Практиката в нашата страна – в която, припомням, около 36% от детското население живее в риск от бедност и социално изключване по данни на Уницеф – обаче е такава, че твърде често социалните работници от системата за закрила на място преценяват, че за дадено дете има риск, който произтича от самото място; от лошите условия и липсата на непосредствени възможности за подобряването им. (А понякога и самите родители в безизходица се обръщат към социалната система.) Тогава социалните работници няма какво друго да направят освен да предприемат действия по извеждането на детето от тази среда. Но те не могат да твърдят, че спасяват детето от бедността и не го твърдят. Казват, че детето в семейството е жертва на „неглижиране“, което значи – на форма на насилие. „Неглижирането“ пък произтича най-често от „нисък родителски капацитет“. (Ето ги и понятията от историята.)

Не се събират официално данни за това колко деца са настанени в алтернативна грижа само или като водеща причина заради бедност

Какви са преките следствия от това положение на нещата? Първо, заради него в България не се събират официално данни за това колко деца на практика са настанени в алтернативна грижа само или като водеща причина заради бедност. Всъщност ние дори не знаем колко от настанените в алтернативна грижа деца са такива, които са живели в застрашаваща ги бедност, преди да заживеят в социалните услуги, дори тази бедност сама по себе си да не е конкретната причина за раздялата, а да има обективни факти, които доказват наличието и други проблеми. Това незнание не позволява да осмислим, да осъзнаем в каква част от случаите, с които работи системата за закрила на детето, констатираните рискови фактори, които са довели до раздялата на децата и семействата, са свързани на първо място с феномена на бедността, в която родителите съществуват и живеят, и след това с родителските им качества или начина, по който се грижат за децата. Разбира се, че животът в бедност генерира рискови фактори, това не може и не бива да бъде отричано в полето на закрилата на детето. Фактори, свързани с проблеми с психичното, пък и физическото здраве на родителите, дисфункционални семейни отношение, домашно насилие, злоупотреби с други хора, пристрастявания към алкохол и др. Ако обаче системата осмисляше своята работа по този начин, ако броеше тези случаи, в които бедността е в основата на раздялата и натрупването на рискови фактори, щяхме да имаме някакъв тип статистика, подобна примерно на тази, с която разполага Великобританската система за закрила на детето, която знае, че половината от случаите на неглижиране и злоупотреба с деца, които са потвърдени и по които се предприемат мерки, се появяват при семейства, които са в долните 20% от доходите в тяхното общество. И тази система се опитва да промени живота на тези семейства. Това, което ние можем да допуснем на базата на качествените изследвания, които провеждаме е, че вероятно над 80% от децата в услугите за алтернативна грижа в България произхождат от семейства, които живеят в бедност. Тази голяма цифра е доказателство, че има проблем. Повечето от тези деца знаят и ни казват, че живеят в услуги, защото родителите им не могат да си позволят да направят ремонт, да покриват разходите по грижите за тях и други подобни причини. Нашата система за закрила сякаш е предпочела да си затвори очите пред тези факти и преживявания и да твърди, че работи приоритетно с насилие (вкл. неглижиране), което съществува сякаш самó по себе си като някакъв изолиран феномен.

Системата за закрила на детето и социалните услуги не могат да се ангажират ефективно с негативното въздействие на бедността

Друго пряко следствие е, че системата за закрила на детето и социалните услуги не могат да се ангажират ефективно с негативното въздействие на бедността върху положението на семействата и по този начин „да прерязват“, така се каже, корените на проблемите с грижата без да оставят децата без близки хора. Отново, реактивните действия по спасяване често сякаш слагат по една малка лепенка върху проявленията на рисковите фактори, вместо системата за закрила и социалните услуги да лекуват болестта като се отнесат към цялата ситуация, в която живее семейството, така че да бъдат преодолени причините да се стига до раздяла, а не само поводите за това.

Съществуващите негативни нагласи към бедността и маргинализацията

Втора важна причина, по които бедността е забранена тема в полето на закрилата, са определено съществуващите негативни нагласи към бедността и маргинализацията. За тях има социални и културни обяснения, а и те естествено са се „наслоили“ в хода на работата на самата система, в която всеки ден социалните работници са конфронтирани с проявленията на дълбоката, транс-генериационна бедност. Когато в изследователската си работа коментираме мотивите зад решенията за раздяла на деца и семейства, твърде често достигаме до едно особено осезаемо съмнение, че хората, които не са в достатъчно добра социална и икономическа ситуация, които нямат достатъчно пари или се справят трудно с живота си, могат да бъдат добри родители и да се справят с грижата си с децата си достатъчно адекватно. В същото време, има и едно негласно споразумение, че в едно семейство дори да има проблеми с грижата за децата, ако родителите разполагат с достатъчно средства, които да инвестират в тази грижа, тези проблеми са преодолими и не бива рязко да се пристъпва към такава радикална стъпка, каквато е това детето да бъде настанено в алтернативна грижа. Проблем че, е тези негативни нагласи към самата бедност и маргинализация на родителите имплицитно стоят зад решенията за раздяла на децата и семействата.

На родителите, които веднъж са влезли в досег със системата за алтернативна грижа, се вменява усещането, че са се провалили като родители

Име и още един много сериозен проблем от категорията на нагласите. Понеже бедността не може да е формалната причина зад решението за една раздяла, на родителите се казва, че те неглижират децата си, че не са в състояние да се грижат адекватно за тях, дори в случаите, когато единствената причина за раздялата са лошите битови усилия. Тоест, поставя им се един своеобразен етикет на насилници, бих казала. И така, родителите са длъжни да заживеят, както без децата си, така и с този етикет. На родителите, които веднъж са влезли в досег със системата за алтернативна грижа, с всяка следваща стъпка, все повече и повече се вменява това усещане, че те са се провалили като родители; че не могат да дадат на децата си това, което е необходимо да им бъде дадено, и че никога няма да са в състояние да го дадат, освен ако радикално не променят условията, в които живеят и социално-икономическия си статус. Такава промяна рядко е възможна на практика, най-вече защото след настаняването на децата в грижа рядко се предприемат стъпки, за да се помогне на родителите. Инструментите на системата за закрила са доста ограничени с един арсенал от консултиране и интервенции за повишаване на родителския капацитет. В крайна сметка заради това критично натрупване на липса на промяна, самата система решава, че работи с един контингент от „неспасяеми“ случаи; с едни хора, за които изобщо нищо не може да се направи.

Социалната цена на раздялата на децата и семействата е много висока

Важен извод е, че концепцията за спасяването на деца от бедността и маргинализацията на практика не сработва. Списъкът с причини тук е очаквано дълъг, но ето няколко от тях, които са от особено ключово значение и на които се натъкваме в изследователската си работа. Изброявам ги, защото те са още едно доказателство, че социалната цена на раздялата на децата и семействата е много висока и тя се плаща и от двете страни. За тези проблеми често сме говорили.

Първо, спасяването на детето от бедността се разглежда като едничък акт на своеобразна превенция на проблемите с развитието и на проблемите с потенциалната житейска реализация на детето (минаваща през придобиване на образование и професия). Абсолютно обаче се игнорира фактът, че докато животът в бедност далеч не винаги е източник на токсичен стрес и се отразява повратно зле на развитието на детето и възможностите му за житейска реализация, раздялата с родителите винаги е травматично преживяване. Характерът на тази травма е различен за децата в различните възрасти и в зависимост от връзката, която имат вече с родителите. Но няма такава възраст и няма такава връзка, в която детето да не преживява травматично раздялата с тези, които стоят най-близо до него. С травматичния харакер на тази раздяла социалните услуги за грижа работят много трудно.

Второ, за децата, настанени в услуги за алтернативна грижа, каквито и да са те, биологичното семейство не престава да съществува. Факт е, че повечето деца, които живеят в алтернативна грижа в България, контактуват активно с родителите си, с всичките си биологични роднини и не на последно място – с братята и сестрите си, които често се оказва, че живеят в други услуги за алтернативна грижа. Така децата живеят между семействата си и услугите; в някаква двойна реалност, в която хем си имат близки и една семейна динамика „у дома“, която познават и следят, хем се намират и в друга среда, където съществува друг ред и се налага децата да спазват други правила. В тази двойна реалност често се натъкваме и на едно своеобразно съревнование за това кой се грижи по-добре за детето. Без да навлизам в твърде много подробности, по една или друга причина, очакванията на служителите на услугите са децата да бъдат „благодарни“ за това, че живеят на по-хубаво място отколкото семейството им може да им осигури и тълкуват повратно неспазването на реда от децата или бягства за срещи с членове на семействата, които не са рядкост. Това съревнование в грижата се отразява зле на децата.

Така стигаме и до третата причина, а именно, че просто качеството на услугите в България в момента не е такова, че да осигурява достатъчно добро преживяване на децата, нито да им гарантира достатъчно сигурност или достатъчно добри възможности за житейска реализация в сравнение с тези, които децата биха получили в биологичните си семейства. Това е така най-вече, защото услугите сами произвеждат форми на маргинализация и социално изключване, освен че не са ефективни като интервенции за справяне с травматични преживявани, както стана вече ясно. Самият факт, че едно дете е прекарало част от живота си в някаква форма на грижа, вече е стигма, с която то е принудено да живее завинаги.

Системата за закрила и социалните услуги трябва да се ангажират открито и компетентно с темата за бедността на семействата

В заключение ще си позволя да формулирам няколко препоръки. Най-главното е проблемите, които произтичат от комплексния характер на бедността, с която системата за закрила е принудена да работи, първо да се признаят, после да се осмислят честно и критично и най-накрая да бъдат рефлектирани в практиките и политиките. Време е да спрем да си служим с неясни понятия, в чиито обем може да влиза какво ли не, в случаите, когато става дума за проблеми очевидно генерирани от транс-генерационната бедност, в която хора се раждат и живеят. Необходимо е тези проблеми да се изследват качествено, но също и да се описват и следят количествено, т.е. да има данни. След това, необходимо е да се оценяват ефектът и въздействието на интервенциите, които се прилагат в полето на алтернативната грижа, за да може да стане известно кои от тях, как и в каква степен допринасят за по-добър живот за децата от бедни семейства. И не на последно място, системата за закрила и социалните услуги трябва да се ангажират открито и компетентно (в контекста на мултисекторни действия, разбира се) с темата на бедността на семействата, вместо да се фокусират върху „спасяването” на деца. Начинът, по който се работи в момента, не води конкретно до намаляване на броя на децата, които се разделят със семействата си, нито до намаляване на страданието и маргинализацията в по-широк план.